Начало » Добре дошли в община Болярово » История » Средновековие » Парорийски исихастки манастир "Св. Богородица"
Парорийски исихастки манастир "Св. Богородица"

ПАРОРИЙСКИ ИСИХАСТКИ МАНАСТИР "СВЕТА БОГОРОДИЦА"

Комплексът има голям принос за израстването на българската култура. Може да се каже, че Странджанската обител е сложила основите на Втория златен век на българската култура наред със столицата Търново. Монасите превеждали исихастки произведения, районът е „част от голям сакрален комплекс, който е функционирал с прекъсвания от III до ХIV век".

Със заповед на Министъра на културата от 05.09.2017 г. манастирът има вече статут на археологическа недвижима културна ценност с национално значение.  

Средновековният манастир до с. Воден, община Болярово, се намира в местността "Разкопките" - на 2,9 км югоизточно от селото. Археологическият обект се намира на 400 м по права линия от "Малкото кале" /друга крепост от периода Х - ХIII в. край село Воден/ и на 800 м от местността "Друма". През последната минава пътят, който през средновековния период е свързва вътрешността на провинция Тракия със столицата на Византийската империя Константинопол - Via Diagonalis.

Според екипа, ръководил археологическото наблюдение по време на зачистването, манастирския комплекс до с. Воден се отнася към периода на византийското владичество на българските земи и Второто българско царство - ХI - XIV в.

Останките на манастира от много време будят интерес сред изследователите. Така, още в началото на ХХ век местоположението на обителта и наличието на пещера, пригодена за молитви, под олтара на църквата дават основание на големите български археолози проф. Веселин Бешевлиев и проф. Иван Велков да издигнат хипотезата, че манастирът край село Воден е точно манастирът, издигнат от идеолога на исихазма Григорий Синаит. Хипотеза, която е поддържана от доц. д-р Пламен Павлов, д-р Атанас Орачев и др.

Археологическият обект в местността "Разкопките" е проучван от 1979 до 1991 г. от екип с научни ръководители Йордан Алексиев, Мирко Робов и Нели Танчева. През 2012 година се извърши теренно проучване - археологическо наблюдение във връзка със зачистването на вече проучените сгради.

  

Средновековният манастир е изграден от дребни до едри ломени и речни камъни споени с бял хоросан. Дебелината на зидовете варира между 0,60 и 1,10 м. Максималната им запазена височина е 2,40 м. Външните размери на манастира са 53,50 х 43,50 м. По време на почистването на археологическия обект се установиха три етапа на преправки. С последния етап се свързват разширенията на западната порта, която се издава с 6,00 м пред лицето на западната стена. По време на строежа ú за подравняване на редовете са използвани тухли, поставяни във вертикални и хоризонтални редове. Този начин на градеж ги отличава на фона на останалата строителна техника в религиозния комплекс. Цялата застроена площ на археологическия обекта е 5 дка.

Всяка от вътрешните стени на главния вход на манастира е подсилена с по 4 зидани колони. Те са разположени на сравнително еднакво разстояние една от друга и подпомагат сводовата конструкция на портата на манастирския комплекс.

Манастирската църква е изградена от дребни до средни ломени камъни, споени с бял хоросан. Наличието на декоративни тухли с Т-образна форма и червен цвят подсказват, че фасадата на храма е била измазана с бяла хоросанова замазка и на места са поставени тези тухли. По този начин се получава живописна комбинация от бяло и червено. Тази техника на строеж се наблюдава в столицата Константинопол и в Черноморските градове през ХI - XII в.

При археологическите проучвания са констатирани два строителни етапа. В рамките на първия е изградена малка кръстовидна църква, под която има естествена пещера на три нива с дълбочина от 13 м. Пещерата е пригодена за молитви, посредством изграждането на 37 стъпала и две площадки. През втория строителен период малката църква се превръща в олтар на голяма пет корабна триабсидна църква.

По време на почистването на манастирския комплекс се откриха фрагменти от керамични съдове характерни за периода на византийското владичество и началото на Второто българско царство (ХI - ХIII в.). Откриха се няколко фрагменти от керамични съдове, покрити със златиста ангоба. Те се отнасят към периода XI - XII в. На територията на днешните български земи се появяват след завладяването им от Византия през 1018 г.

По време на работата се откриха фрагменти от сграфито керамика. Характерното за нея е тройното изпичане и нанасянето на цветни и безцветни глазури. Украсата на съдовете е нанесена чрез врязвания и са представени различни растителни и геометрични елементи - спирали, кръгове, прави и завити линии. Сграфито керамиката се появява през първата половина на XII в. и бързо се разпространяват в пределите на Византийската империя в Мала Азия, Егейските острови, Балканския и Кримския полуострови.