Писма на читатели
17 Юли 2015
Писма на читатели
В памет на майка
Спомени за родния край
„Да се завърнеш в бащината къща, когато вечерта смирено гасне"- винаги вълшебно звучащи думи на големия Димчо Дебелянов.
Не зная дали е носталгия по родното и най-ранните детски години, но зная, че с годините това чувство все повече се засилва,а липсата на най-близките хора, които ни даряват с живот, те кара да намериш макар и броени часове да си там, в родното и спомените да те връхлитат като един след друг епизод от живота .
50-те години на миналия век в историята се бележат с редица събития в селата на България, в т.ч. моето родно село Попово. Но аз няма да говоря за исторически събития, а само за част от спомени, които бих превърнала в роман във времето.
Спомням си далечното китно село с много жива вода, когато майка ни изпращаше с кобилици и ведра на рамене да налеем от тази вода, после да пометем двора и улицата и накрая да сготвим топла рибена чорба (донесена в коша на баба, направо от Поповска река). Спомените се обвързват с Бабинден у дома (тъй като баба беше „местната акушерка"), дядовото магаре - истински кракомобил за работа, дъхът на сеното за животните и вкусната пилешка чорбица.
Нашата майка, като много селски жени в онова време, беше свъхтрудолюбива .Не позволяваше някой да е набрал повече тютюн от нея, така че цял ден ни караше да работим, а вечер за награда ни позволяваше да отидем със сестра ми на „ларгото"(днешната централна улица) и на вечеринка в парка, където песни и танци огласяха до късно селото.
Никога няма да забравя далечната 1958 г., когато Поповска река придойде толкова голяма,че успя да събори дървения мост. Затова ни изпратиха лодки (наподобяващи саловете на Тур Хейердал), за да преминем на отсрещната страна, където с купончета да купим от местният хляб, изработен от изкусните ръце на поповските майстори-хлебари. Чувството бе неописуемо, защото величието от природните дадености и страхът от бедите, които могат да се появят, се смесваха непренудено (нали и в днешно време те сполетяват човека ?!). Към топлия хляб прибавяхме чубрица от различни подправки, смляна от баба ми на хромели и накрая поставяхме олио (шарлан,получен от местното ТКЗС в натура за много добра земеделска работа). Село Попово беше център на обединени села: Дъбово, Камен връх и други, а по-късно център на АПК. Ние децата от примера на възрастните се учихме на труд и добри човешки отношения .
За съжаление като много хора, не живеещи в селото, при всяко гостуване изпитвам огромна болка от вече обезлюденото село, порутените къщи и останалите сам-сами старци. Болката ми бе огромна, когато последното съвпадна с Великден - един от най-светлите духовни празници, и в църквата нямаше свещеник. Най-доброто беше, както вече писах преди една година,че в селото има и добри хора като Кънчо, който с много човечност отваря вратите на божия храм и сигнализира за тъжни и весели поводи на местни хора и гости .
Накрая искам да се разделя с читателите на най-добрия вестител в общината (казвам това със съзнание и отговорност, защото по тези обезлюдени села колко ли са хората от фейсбук?) с благодарност към главния редактор Лора Величкова, от която узнавам за всички събития в общината. И с надеждата, че село Попово и трудолюбивите му хора няма никога да изчезнат!
Мария Колева Гюлеметова, д-р по организация и управление в сферата на извън материалното производство